Fortuna, imperatrix mundi! :: Подкова и конска опашка

Гардиън - получистокръвен деветгодишен скопец, с тегло от петстотин и петдесет килограма, подходящ за дълги, високопланински и горски преходи, поради здравите си крайниците. Чистокръвните арабски и английски породи имат по-слаби крака и се използват за спринтово бягане на къси разстояния. Не се препоръчват за тежки терени, каквито са планинските, защото костната им структура е предразположена към счупвания и контузии.
В хергелето, което се състои от седем коня, е най-якото, голямо и развито животно. Явен лидер с перфектна стойка, горда осанка, която загатва за своенравен характер, неподлежащ на превъзпитание, склонен към позьорство. Затова скопяват него, надявали са се да отнемат от силата му.
Останалите два жребеца – Хонг Конг – осем годишен, чистокръвен английски, с тегло четиристотин и петдесет килограма е водача и Голдън – най-младия жребец, не си съперничат за кобилите.
Дипломатка – майката на хергелето и Герда – овладяна и уравновесена философка, нехарактерно за младата и възраст. Казват, че не човекът, а конят трябва да определи ездача си. Избира ме Хондай – двугодишен жребец, още не преминал през обучението за ездитен кон и поради това любопитен и отворен към света .Също като нас и те имат характери.. Жребците предпочитат да ги яздят жени, когато ездачите са мъже стават нервни. Хондай се залепи за мен още от първия ден, когато влязох в обора и се смесих с конете, обгрижвайки ги. Дойде при мен и повече не се отдели. Следваше ме във всяка стъпка, завираше се в ръцете ми и често пречеше да си върша работата. В планината теренът и преходът определят коня за ездача. И най-малкият член , който си няма име и живее незабележим сред останалите. Как да забележиш някой, който си няма име, а и той как да прояви характер безименно. Въпреки че може да се поразсъждава кое идва първо характерът или името, защото ако не са ме кръстили, пък съм се родила чешит, то именно характерът ще ми наложи и името.
От опит зная, когато съдбата ми предлага нетипична ситуация, да не се съпротивлявам, а да я оставя да ми поднесе преживявания каквито сама не мога да си подаря. От лоялност към колегите им отстъпвам летните месеци и си взимам годишната отпуска в средата на март. Какво по-хубаво от това да почивам на границата между два сезона. Като ми се приискат зимни усещания – ето го къде е връх Васильов, потънал в сняг, а и ски пистата на Беклемето е в отлично състояние. Като ми зачуруликат пролетните преживявания в душата, излизам над къщата за гости при конната база и стоплените от мартенското слънце планински пазви дъхаво ме посрещат с ароматни игличини, горски теменуги в бели, светлосини и тъмнолилави цветове, а кукуряците се кокорят зад всяка тревиста туфа.
Конната база се намира точно до указателната табела за края на село Балканец. Оттук започва проходът Троян – Кърнаре. Поради действащата още ски писта, която преминава през шосето, проходът е затворен. В ниското няма сняг, само по северните склонове в гънките на планината, като поръсено с пудра захар през ситно сито, все още се белее. Напомня ми за мамините курабийки, които правеше, когато бе жива. След изпичане, докато са още топли и ароматната пара се носеше на кълба из кухнята, обилно поръсваше с пудра захар. Небцето ми помни вкуса им, веднъж задействани рецепторите, отделям слюнка и гладно преглъщам уханните и парещи спомени.
Настанена съм в „Кулата“ - единствената артистична стая, решена в зелени тонове, на последния етаж с елипсовидна форма, с четири огромни прозорци, завършващи в сводести арки, през които Балканът наднича, а слънцето си играе на криеница с облаците и по леглото ми се гонят шарените сенки на слънчевите зайчета. Вечер планината надвисва през стъклата, а мастиленото небе пулсира с трепкащите си звездни фенерчета, изписвайки през затворените ми клепачи приказни сънища. Гората дъхти в преливащите се аромати от бели, сини, виолетово-лилави съцветия.
Вторият ден от двадесетдневния ми престой е рождената ми дата. Поради чистия въздух и оглушителната тишина съм на крак още в шест часа. Напълно отпочинала и бодра, готова за подвизи. Слизам по витата дървена стълба, която представлява сложна спирала и се отправям към трапезарията за утринното си кафе. Над масивната дървена врата закачливо грее с топлите си цветове плакат с надпис:“Happy Birth Day”. В просторния салон на дъбовата маса срещу камината са се накиприли в стъклена вазичка горделиви кукуряци, чиито зеленикави личица опулено се кокорят в мен, доволни от щастливата изненада на лицето ми. Ахнала от възхита, стоя с полуотворена уста, недоумявайки кога стопанката на дома е успяла с изненадата, след като вечерта се разделихме след полунощ. Кукуряците съучаснитнически ми намигат и научавам, как ме е изчакала да си легна, да изгаснат светлините и стихнат шумовете от стаята ми. Излязла през желязната вратничка на полянката, от която започва Балканът/ веднага се сещам за мечката, която една зимна привечер бе влязла в стаята на конярчето, привлечена от аромата на храната за животните/ и на лунна светлина под звездното небе като добра орисница ми набрала букетче. Първите цветя, които получавам за празника. По-късно ще дойдат Венерините коси от бившите колежки на аптека Марешки, любимите и ароматни лилиуми от настоящите колеги, карминените рози, които трябва да засвидетелстват мъжката любов, но най-мили ми остават полунощните кукуряци.
Закусвам кафе и шоколад в мразовитото мартенско утро пред къщата, приютила се в една от топлите гънки, в майчините пазви на светогледната Стара планина. Подбалканието – място на сигурност, завет и закрила. Слънцето наднича над отсрещния хребет, само за миг се подпира на него, колкото да плисне лъчистата си щедрост в прозорците на Кулата, да ги подпали в старо злато и продължи да катери небесния аквамарин, твърдо решило да достигне до всяка тревичка и в най-прикътания овраг. Колкото по-високо се изкачва, толкова по-дълбоко в земята проникват лъчите му. Набъбнала от пролетното снеготопене тя ги поглъща и живителна напира да се разпукне от заченатия и осъществяващ се живот. Събуди се земята, разтвори недрата си.
Вятърът е още зимен и щипе, но то ме залива с щедрост и на душата ми е топло. Докосната в най-интимните си кътчета, звънчетата и кристално звънят. Прелива от благодарност и тиха, действена любов. Природата още не се е разлистила и тоновете са в кафяво-земните цветове, но птичките цвърчат, извиват трели и обагрят пейзажа с цветни звуци. На жицата е кацнал дрозд, който ме поздравява с рождения ден.

Гардиън уверено ме носи на седлото по позната му пътека. Едва втория ден от обучението ми е, но се отправям на четиричасов високопланински преход, който няма нищо общо с ездата на хиподрум. Спирам пред входа на стара църква, от чиито амвон сега тече изворна вода, Божият промисъл е навсякъде, въпреки човешкото ограничение.
Стегнала съм се от факта, че конят се движи по ръба на планинската пътека, а от двете и страни се спускат отвесни урви. Освен че трябва да се навеждам напред и да лягам назад, за да избягвам клоните на дърветата, в по-голямата си част пътеката преминава през гора, на всеки завой тялото ми виси над пропастта. Зрението на коня е под ъгъл от четиридесет и пет градуса, при движение вижда къде стъпват и задните му крака. Затова на ездитните коне не слагат характерните при впрегатните наочници, служещи им да не се плашат при движение в населени места. За да не показвам страха си от пролазването по ръба на билото, гледам над конската глава. В размекнатата пръст на горската пътека разчитам следите, които сме оставили предния ден. Като начинаещ ездач правя прехода с алюр обикновен ход. Радвам се, че успявам да разчета по отпечатъците в калта как конят е вдигал първо преден десен крак, след това заден ляв, после преден ляв и накрая заден десен. При този алюр следите на задните крака не достигат стъпките от предните. Гардиън се крачи с дължина от 1,8метра и въпреки бавния ход, изминаваме седем километра за час. Предишния ден, когато получих бойното си кръщение на високопланински, горски терен, при мартенски снеговалеж, усложнен от пронизващ вятър, водачът ми показа как може да се премине по пътеката в тръст и галоп. За мен двата часа езда бяха достатъчно изтощителни, поради усилието да се задържа върух коня с вкочанените от студа крайници, затова при слизането пред конюшната паднах. Ако не беше жокеят да ме задържи, циментовата площадка нямаше да пощади гръбнака ми. Страхът изчезна след като изпитах вкуса от първото падане.
Прекосявам Сухата река – голямо приточно дере. Когато вали се изпълва с вода, в сушавия период реката изчезва. Подминавам старото местоположение на село Балканец, което преди се е казвало Кнежа, но след последното териториално разпределение, поради намиращия се във Врачанска област град Кнежа, селището получава настоящето си име. На отсрещния рид е махала Кратунковци. Къщите са строени преди триста години и повечето от тях са порутени, но на всички покривите им стоят. Не са се съборили. Макар и да са сух градеж, в по-голямата си част са се съхранили. Скоро махалата изпрати последния си жител. Поради това, че е на самото било, къщите се виждат от Троян. Старецът има двама сина, които живеят в града. Макар и да остава сам, упорства и не иска да се премести при тях. Затова те инсталират под покрива на къщата две лампи – бяла и червена. Вечер, когато всичко е наред светва бялата лампа. Ако с падането на вечерта изгрее червена звезда, това е вик за помощ. Синовете се организират и се качват в Балкана, при единствения жител на Кратунковци – своя родител.
След като слизам от билото, преходът продължава по Римският път. Още по времето на походите при император Траян, римляните строили пътища от камък с осева линия. Roman road “Via Trayana”води началото си от Свищов, минава през Ловеч, по коритото на р. Осъм, през крепостта Состра, успоредно на пътя Ловеч – Троян. До разклона за Беклемето е пътната станция Ад Радицес, продължава по хребета на Стара планина, на Беклемето е следващата станция Монтемно, следва Суб Радицес и оттатък Балкана южната Филипополус. Станциите са на отстояние двадесет километра – възможностите за преход на хора и животни. Според легендите до примостието се е образуло микро римско селище от изоставащите и възрастни, за които походът вече не е бил по силите . След като им изплащали дължимата плата в монети и животни ги изоставяли да доизживеят дните си.

Има хора, които знаят как да направят тухла и други , които виждат в тухлата катедрала.
Изборите са най-важното нещо в живота. Много хора успяват, защото правят правилните избори, много талантливи хора не успяват, поради грешните си избори.

Единственото разпределение което правя на времето си е до обяд езда, след обяд пешеходни преходи. Изкачвам се по Римският път, малко под Беклемето и сядам на припек до своеобразен кръстопът. Каменната настилка прави остър ляв завой и сключва у-образно кръстовище с горски черен път. По императорския снегът се е стопил, а пътят през гората се гуши под десетсантиметрова покривка. Тук се срещат и разделят епохи, култури, светове. Стъпила съм с единия крак върху каменните плочи и се чувствам като пълководец, обут с кожени сандали, чиито каишки опасват високо глезена ми до ръба на тогата. А с другия съм в приказния свят на горските нимфи, царството на сатирите. Сойките ме усетиха още щом се отделих от асфалта на шосето Троян – Кърнаре и ме следват от разстояние, като не спират да цвърчат. Горски глашатаи – предупреждават и известяват животинския свят за присъствието и местоположението ми.
На връщане живинка някаква ме следва отдалече. Стъпя ли на пътя, притаява се между овразите. Свърна ли на някоя полянка, да се насладя на припека и, присторя ли се на задрямала, чувам я, приближава ме. Клявкане на лисица ми се причува.
Лягам на една южна полянка, където снегът се е стопил, а дългите коси на ланшната трева, изсушени от слънцето са благодатна постеля за тялото ми, разкършено от ежедневната езда, редувана с планински преходи, понякога до тъмно. Подпирам главата си на тревиста туфа, в чието северно подножие като захарно кристалче искри неразтопена бучка сняг. Слънцето напича от запад и въпреки напредналия следобяд , все още е високо на небосклона. Дните станаха дълги. Макар и упорита, зимата си отива. По небето се влачат ниски, сиви облачета, които няма да пролеят дъжд. През тях слънчевите магистрали се спускат до хоризонта.
Привечер седя на пейката пред къщата. На масата цветно се кипри зелена салата с репички. До нея искри чаша с рубинено вино. Слънцето все още топли. Отпивам от земния елексир, който се разлива по вените ми и става на кръв – гъста, шумяща... Чувствам се равна на боговете. Небцето ми тръпне от хрупкавата сочност на зеленото. Пред мен се вият заплетените осморки на шосето.
Нищо не може да те спре да извървиш определения път. Да изпълниш целта на съществунето си. Нищо. Дори ти, самият. И да търсиш причини, и да намираш оправдания, мотивът, поради който си роден ще надскочи собствените ти възможности, физическите дефицити; ще надмогне страха, мързела, несигурността и ще изпълни заложеното в теб. Дори ти да не си даваш сметка за това, което се случва с теб, дори да не вярваш в силите си, въпреки теб, заложената програма ще се изпълни. Малко зависи от човека. Той може да помогне на нещата да се случат, да улесни пътя им. Ако поради глупост и мързел е упорит, ще ги забави във времето, но няма да ги спре.
Вселената ми прилича на склад с ковчежничета, скрили скъпоценни дарби, които чакат достатъчно креативен човек да дойде, да ги отключи.
Животът е добро място, пълно с блага.

Нагоре