Спускаме северните склонове на Люлин планина, като се надявам преди мръкнало да открием мястото, където се вливат двете малки поточета от Дреново присое и Меча дупка, между Дебели и Тънки рид. Мястото е усойно и гората се е сгъстила от удължените сенки на мрака, преплел се с голите клони на дърветата. А те - незапалени свещи, молитвено сключили ръце към небето.
След задължителните часове по алпинизъм се отправяме от Горнобанският към Дивотинският манастир. Преходът се оказа изненадващо дълъг. Напрегнатите от тревога сетива трескаво дирят да зърнат спасителната бяла сграда на обителта или тишината да се смегчи от църковното клепало, с което монасите известяват вечернята. Нищо. Толкова е тихо, че тъпанчетата пропищяват от липсата на звуци. Нито една живинка - ни птица, ни насекомо. Вятърът навярно е засмукан от някоя черна дупка, та нищо в пейзажа около нас не помръдва. Вървим без пътека, стъпвайки по дебел над педя губер от настлани листа, щедро обагрени в гамата на жълто-кафявите тонове. Стъпките ни глухо потъват в мекотата под нас. Тишината тревожно пищи в ушите.
Групичката курсанти върви пред мен на няколко метра, за да мога постоянно да следя бройката, да не би някой случайно да свърне между дърветата и все по-сгъстяващият се здрач да го погълне. На всеки петнадесет минути първият от колоната става предпоследен. Опитвам се да запазя вниманието на всички, будно. По увисналите им рамена разбирам как мнозина са се вече предали. Умората е сломила инстинкта им за самосъхранение. Отличителните знаци на Академията омърлушено климат по раменете им.
От известно време и моята увереност започва да изтънява. Дали от тревогата или от тишината , сетивата ми изневеряват. Обръщам се - нищо. Спирам - пак нищо. Но като тръгна, с мен тръгват малки стъпчици, като спотаени въздишки. Дали очите ми се измориха от играещите топли багри на листния килим, та ми се привидяха пухкави, розови, бебешки краченца на иначе невидимите, ситнещи до мен стъпчици. Не на шега се плаша, та не знам откъде ми се събра сила, гърлото ми да продере накъсан, почти нечленоразделен глас:
- Ти, какво си?
- Аз съм душа. - след тежка пауза, като че ли се срамува от признанието си, добави - Изгубена душа.
- Кой те изгуби? - зяпвам от почуда, мислейки си:"Как е възможно някой да си изгуби душата."
- Наказаха ме.
Отговорът ме порази с простотата си. Умът ми учестено рови в браздите , търсейки в богословското обучение раздел "наказани души". Изплуват само тези на убитите и самоубийците, които кръжат в орбита, в поднебесната, не можейки нито да се върнат в този свят, нито да преминат в другия.Прочела мислите ми, изгубената душа продължи:
- Не можех да се примиря , че животът е само това. Все си мислих, че трябва да има и нещо друго.Понякога го помирисвах, толкова бе близо. Не го виждах, но го усещах. Ако протегнех ръка, щях да го докосна. Още малко, изплъзваше ми се , но все беше около мен. Не можеше да е иначе, защо тогава бе тази енергия, надскачаща рамките му, нуждите му.Тази сетивност, това тайнство вътре в мен, скрито за самата мен, не можех да се примиря, докато не разбера. Това в мен ме нудеше, покой не ми даваше, дори силите ми, когато не стигаха, то пак не стоеше мирно, подклаждаше ме, зовеше ме. Веднъж да си разбиех главата, та да мирясах най-после.
Понякога в гората ме наблюдаваше зад някое дърво, на криеница си играеше с мен, обръщах се, а то се прикриваше зад дървото, смееше се в шепи. На билото на безименен връх, бе вятърът, който бръснеше или галеше страните ми, изведнъж ласката му се променяше, за частица от секундата усещах - жива ставаше, пълнокръвна, присъствена и после пак си беше бриз на вятъра. И в морето, заставала съм срещу безкрая му, не я разпознавах коя точно вълна бе, докато гледах как се ражда на хоризонта, но като се плиснеше в тялото ми, усещах я различна, казваше ми нещо, пък сетивата ми недостатъчни, за да разберат азбуката и, кодът скрит все оставаше. И с някои нощи ми се е случвало. Изхвърляше ме от леглото и ме изпращаше навън, нещо ме зовеше там, скрито в дълбоките им пазви през летните горещници или в изстърганите им дъна от северния вятър през зимата. А звездите знойни, натежали от нега или далечни и замръзнали чуваха как ме вика по име. Друг път ме хвърляше в колата за надпревара в автомобилна езда с километри. Бързах, летях доколкото позволяваше моторът на спортната кола, а сърцето ми учестено тик-такаше : по-бързо, по-бързо. Пришпорвах скоростта, още миг, да можеше да ми поникнат крила, страх ме бе да не закъснея. Къде отивах, какво гонех - не знаех, то бе там, на хоризонта пред мен, чакаше ме. Дълго, дълго пътуване в неизвестното, докато започвах да усещам, че се е отдалечило от мен, няма да го стигна по този път, с автомобила. Тогава обръщах и бавно, потънала в мисли, се връщах обратно. Не знаех защо, доволна. Дори то, усещах го - доволно е, че съм приела и този път играта, не съм се отказала, постоянствам.
И в блатата ме намираше. Скрито в корените на папурите. Посягах да си откъсна един-два, когато ръката ми увисваше във въздуха. Това е неговият дом, дръпвах я обратно. То спеше сега, в блатото , между папурите. Намерила бях домът му. Тихо, тихо! Няма да го будя, а как исках да го подържа в ръцете си, да го притисна до сърцето си, да чуе как пулсира в мен животът. Друг път, друг път! Когато се събуди. Бавно, да не джвакат краката ми в мочурището обръщах посоката и леко, без да вдигам шум се отдалечавах, за да го чакам. Като се събуди, да дойде.
Едва произнесени последните думи и тишината проехтя с близките удари по дървеното клепало. Монасите известяваха вечернята. На сляпо се втурваме в мрака, боейки се последните звуци да не угаснат в нощта, преди да сме стигнали до манастирските порти. Страхът за хаотично юрналата се групичка изтри с гумичката си тревогата по изгубената душа.
По-късно , докато другите лакомо поглъщат храната, наредени около тежката дъбова маса в манастирската трапезария, се мъча да се оправдая, казвайки си :"Това не може да ми се е случило. Подсъзнанието ми обърква сетивата с нереални възприятия."
Час след вечеря всички вече спят в спалните чували направо върху каменния под в църковното предверие, очите ми напразно се взират в тъмното, надявайки се изгубената душа да ме намери. Мислите ми палят мрака. Лоената вощеница на всичкото знание надграждано през годините се топи, показвайки колко непрогледно е нищото отвъд границите на човешкото разбиране. Нещо зло има в желанието на хората, да правят някого свидетел в агонията си. Кому е нужно това. На този, който агонизира ли. Не. Споделянето прави танатос* по-настървен. Свидетелят спасение ли ще даде. Не. Само ще погълне и той от отровата. Няма спасение извън човека.
Никоя душа не може да издържи прекалено дълго разпъната. Мишците и ще се скъсат. Костите и ще се извадят от ставите. Душата или ще се примири смазана, или ще се взриви. Тази се беше изгубила.

*танатос/ гръцки/ - инстинкт за саморазрушение